Законодателни правомощия 

Европейският парламент играе ключова роля в процеса на вземане на решения в ЕС като една от двете съзаконодателни институции наред със Съвета.

Голямото мнозинство от законодателните актове на европейско ниво се приемат съвместно от Европейския парламент и Съвета въз основа на предложение от Европейската комисия. Процедурата е известна като обикновена законодателна процедура или съвместно вземане на решения.

В някои случаи европейските договори предвиждат използването на специални законодателни процедури като процедури на консултация или одобрение, при които Парламентът има по-малка роля, отколкото при обикновената законодателна процедура.

Работата на Парламента по даден законодателен текст започва, когато той получи предложение от Европейската комисия - това е институцията, която дава начало на процедурата. Предложението се насочва за разглеждане от парламентарна комисия, а на член на Европейския парламент се възлага да подготви проект на доклад. Този депутат е наричан докладчик. Когато законодателството касае широки теми, могат да бъдат определени съдокладчици от различни комисии.

След дебати между представителите на политическите групи и консултации в търсене на компромис парламентарната комисия гласува по проекта за доклад и често приема изменения по него. Приетият от комисията текст се разглежда и приема на пленарно заседание, с което Парламентът приема своята позиция.

Обикновената законодателна процедура дава същите законодателни правомощия на Европейския парламент и Съвета в множество области (например, икономическа политика, имиграция, енергетика, транспорт, опазване на околната среда и защита на потребителите).

Процедурата е въведена под името „съвместно вземане на решения“ с Договора от Маастрихт (от 1992 г.), а след това нейното приложение е разширено и направено по-ефикасно с Договора от Амстердам (от 1997 г.)

Договорът от Лисабон (от 2009 г.) променя името на обикновената законодателна процедура и я превръща в основния начин на вземане на решения на ниво ЕС.

Съгласно обикновената законодателна процедура един законодателен текст може да премине до три четения в Парламента и влиза в сила само ако Парламентът и Съветът достигнат съгласие по окончателния текст.

На практика тази процедура гарантира, че депутатите в Европейския парламент като пряко избрани представители на европейските граждани имат властта да определят правилата на ЕС и да насочват европейските политики в съгласие с очакванията на своите избиратели.

Договорът от Рим от 1957 г. дава на Европейския парламент консултативна роля в законодателния процес – Комисията е предлагала, а Съветът е приемал законодателството.

Въвеждането на съвместното вземане на решения и постепенното разширяване на правомощията на Парламента с всяка следваща промяна на договорите са довели до това, че някои широко използвани законодателни процедури, сега се прилагат само в ограничени случаи.

Съгласно тази процедура Европейският парламент може да одобри или да отхвърли законодателно предложение или да приеме изменения по него.

Съветът не е правно обвързан да се съобрази със становището на Парламента, но в съответствие с решения на Съда на Европейския съюз не може да вземе решение, преди да получи позицията на Парламента.

Процедурата сега се прилага в законодателни области като изключения в областта на вътрешния пазар и в решения относно защитата на конкуренцията.

В някои случаи Договорът за Европейския съюз и Договорът за функциониране на Европейския съюз предвиждат, че Европейският парламент трябва да даде одобрението си, за да бъде приключена дадена процедура.

Това означава, че Парламентът може да одобри или да отхвърли предложен акт, но не може да го измени. Ако Парламентът не даде одобрението си, актът не може да бъде приет от Съвета.

Одобрението на Парламента е нужно например при приемането на законодателство за борба срещу дискриминацията.

Същото важи и когато Съветът приема мерки в области, в които на ЕС не са изрично предоставени правомощия, но мерките са нужни за постигане на целите, формулирани в европейските договори. Тази клауза осигурява определена гъвкавост при вземането на решения на ниво ЕС и е залегнала в член 352 на Договора за функционирането на Европейския съюз.

Процедурата за одобрение, по-рано наричана и процедура за даване на съгласие, се прилага и в някои незаконодателни области. Одобрението на Парламента е нужно, за да влязат в сила международни договори, сключени от ЕС, или споразумения за присъединяване или оттегляне на страна от ЕС.

Освен това Парламентът трябва да даде одобрението си за решения на Съвета по член 7 от Договора за Европейския съюз, по който може да се определи, че дадена страна в ЕС рискува да направи сериозно нарушение на европейските ценности или че е направила сериозно и трайно нарушение на ценностите на ЕС.

Когато Европейският парламент и Съветът одобрят законодателен акт, те могат да предоставят на Комисията правомощия да приеме незаконодателни актове, свързани с този законодателен акт.

Съществуват два типа незаконодателни актове:

• изпълнителни актове - с тях Комисията цели да създаде условия за еднаквото прилагане на законодателния акт във всички страни от ЕС;
• делегирани актове - с тях Комисията допълва или изменя някои неосновни аспекти на законодателния акт.

Изпълнителните актове на Европейската комисия се представят на комисиите от експерти от страните в ЕС, а Парламентът се уведомява за процедурата и запазва правото си на надзор.

По предложение на съответната парламентарна комисия Парламентът може да възрази срещу изпълнителния акт, като заяви, че проектът надхвърля правомощията, заложени в законодателния акт, или не съответства на други аспекти на европейското право.

Парламентът може да поиска от Комисията да оттегли или да измени акта си, или да направи ново предложение в съгласие със съответната законодателна процедура.

Делегираните актове обичайно се използват, когато някои елементи на законодателния акт трябва да бъдат редовно адаптирани, за да бъде отчетен напредъкът в научно-технологичната област. На практика Парламентът и Съветът делегират част от правомощията си като съзаконодатели, за да могат да се вземат решения бързи и ефективно.

В съгласие с клаузите на законодателния акт Парламентът или Съветът могат да решат да възразят срещу даден делегиран акт в рамките на определен срок (обикновено два месеца), след като получат уведомление за него. Ако това се случи, делегираният акт не може да влезе в сила.

Европейският парламент или Съветът също така могат да решат да оттеглят правото на Комисията да приема делегиран акт по определен въпрос.

Европейската комисия е упълномощена да прави по-голямата част от законодателните предложения на ниво ЕС.

Член 225 на Договора за функционирането на Европейския съюз обаче дава на Парламента правото да покани Комисията да направи законодателно предложение по конкретен въпрос.

Съгласно споразумение, постигнато между Парламента и Комисията, Комисията е поела ангажимент да даде отговор на такова искане в рамките на три месеца. Ако Комисията реши да не предлага законодателство по искане на Парламента, тя трябва да обоснове своето решение.

В рамките на Парламента предложение към Комисията за предлагане на ново законодателство може да бъде направено от съответната парламентарна комисия или от един или повече депутати. Парламентарната комисия по бюджети може да се произнесе по финансовите измерения на предложението.

Според член 17 на Договора за Европейския съюз Комисията инициира годишното и многогодишното планиране на ЕС. За тази цел Комисията изготвя своя работна програма.

Европейският парламент сътрудничи с Комисията в хода на изготвянето на годишната програма. Комисията трябва да вземе предвид приоритетите, които Парламентът е формулирал на този етап.

След приемането на програмата на Комисията Парламентът, Съветът и Комисията провеждат консултации и се споразумяват по обща декларация, която излага целите и приоритетите на ЕС.

Условията за сътрудничество между Парламента и Комисията относно работната програма на Комисията са подробно описани в Рамковото споразумение за отношенията между двете институции.